Андрешко vs. Държавата

Въпросите, свързани с реда и в частност с правния ред, ме занимават отдавна. Почти всичко, което съм писал през двайсетте години преподавателска работа в Софийския университет в областта на правната теория и философията на правото, по някакъв начин е свързано с темата за реда. Склонен съм да приема, че всеки ред представлява съвкупност от елементи, които са свързани по такъв начин, че след като се опознае една част, да може да се направи обоснован извод за цялото. Това се отнася и за реда, разглеждан като съвкупност от норми. Споделям и тезата, че справедливостта не е годен съдържателен идеал на правото, докато мирът е негов възможен и необходим формален идеал. Но нека да излезем от рамката на правно-философските разсъждения и да се върнем към по-конкретните въпроси.
Какво стана с реда в нашето общество? Защо нормативната криза, която всички посткомунистически общества преживяха, у нас се оказа толкова дълбока и продължителна? Успели ли сме днес да я преодолеем и дори да сме успели, как ще се справим с последиците?
Нека се опитаме да видим реда в обществото като сбор от нормативни съвкупности, като сбор от обособени групи правила за поведение. Във всяко общество има поне няколко повече или по-малко обособени такива групи норми – морал (не лъжи), право (не пресичай на червено), обичаи (булката трябва да е облечена в бяло), религия (не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог), правила на доброто поведение (не говори с пълна уста). Между част от тези нормативни системи има известно преплитане. Например религията е обикновено сбор от морални, обичайни и институционални правила. Има и други видове норми, които не са толкова всеобхватни, формализирани и/или важни – правилата за извършване на смени в хокея или правилата, които трябва да спазваш, ако искаш да се издигнеш във фирмената йерархия. Има и такива, които са свързани с човешкото поведение, но не предполагат налагане на санкция при неспазване – например правила за работа с ренде „Вьорнер“.
Темата за социалния ред е безкрайна, но тук ми се иска да изложа моите виждания по един далеч по-конкретен въпрос – как промените след 1989 г. се отразиха на основните нормативни системи – на морала, на обичаите, на религията и, разбира се – на правото. Едно от нещата, с които ми се струва важно да започнем, е признанието, че българското общество е между онези общества, в които традиционно се счита, че правилата, редът не са създадени спонтанно от самото общество. На нас ни е по-лесно да приемем, че правилата се измислят и се налагат централизирано и отгоре. От този възглед има поне две важни следствия. Първото е силно формализираната представа за социалния ред. Ние най-често сме склонни да свеждаме всички действащи в обществото правила до закона. Ако нещо не е написано в закон, ако не може да бъде прочетено в „Държавен вестник“, то няма защо да бъде спазвано.
Един пример. Преди време група сравнително млади индивиди без видими увреждания, бурно и продължително освиркваше държавния глава, докато той произнасяше реч на едно голямо историческо място по повод една голяма историческа дата. Свирканията, виковете и неуместните скандирания продължиха и докато се полагаха венци, а и по-късно, когато се изпълняваше националният химн. Възникнаха спорове, дали точно това е било забранено, къде го пишело, как трябвало член някой си да се тълкува. Сам по себе си всеки спор е важен. Но този ми се видя много тъжен. Нима наистина не разбираме, че има стотици норми, които не са непременно част от правния ред, но също следва да се спазват? На път сме да я докараме дотам, че дори хилядолетни правила като уважението към възрастния човек и грижата за собствените ни деца днес не приемаме за самовъзникнали и самоочевидни, та се налага да ги закрепваме в някакъв закон.
Втори пример. В проекта на Закон за училищното образование предложихме разпоредба, според която и учениците, и учителите трябва да ходят в училище, облечени по начин, който да съответства на добрите нрави. И веднага реакцията – кой ще определи какво значи „добри нрави“, това обхваща ли късите поли, колко къси, с линия ли ще ги мерите, може ли да ходиш, увит с чаршаф, обаче дълъг? А как стои въпросът с косите, може ли да ходиш с коса до кръста, ами с брада до кръста, ами облечен в скафандър? Освен желанието да се профанизира всеки опит за въвеждане на ред, тук, струва ми се, има и нещо друго. И то е неразбирането, че в много случаи законът дава само рамката, а в зависимост от нагласите на обществото, правоприлагането установява и ако е нужно, един ден променя конкретния смисъл на нормативното съдържание. Това е една от най-важните задачи на правоприлагащите органи.
Другото следствие от представата за създадения централизирано и отгоре обществен ред са силните очаквания за добро социално инженерство. Вярата, че едни много умни хора ще измислят едни много умни закони и така ще оправят нещата, идва още от древността. Дори велики умове като Франсоа Волтер стават съпричастни с тази вяра („Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови.“). Малцина са склонните да видят, че едни и същи закони действат по съвършено различен начин в различна социална среда. Например, че по-тежките санкции при неплащане на данъци може да доведат както до повишаване на събираемостта, така и до повишаване на равнището на корупция. За съжаление ние продължаваме да си представяме реда като нещо, възникващо по рецепта, като нещо, правено от майстор-готвач, следващ собствени виждания, как се забъркват манджи. И колкото по майстор е готвачът, толкова са по-хубави рецептите. И си казваме така – Жан Виденов не ставаше – тенджерата му загоря, Иван Костов беше пресолил вечерята, рецептите на Симеон се оказаха не точно по нашия вкус, Станишевите манджи ни идват малко постни; защо не вземем да надзърнем в рецептурника на Борисов, този всепризнат майстор на запръжките; не че някой ги е ял, но в кулинарните предавания много го хвалят.
Считайки, че редът е нещо, което не зависи от нас, а от ония „горе“, свеждайки целия социален ред до правото, ние сякаш изгубихме вяра въобще в реда. И наистина, когато ежедневно срещаш примери за това, че липсват правила, или пък, че никой не следи за спазване на наличните, доверието в реда не може да бъде кой знае какво. Но за всичко това има и по-дълбоки основания. През двайсетте години преход всички нормативни системи преминаха през болестно състояние, макар и по различно време, с различна острота и продължителност на болестта. Най-явна, най-остра и най-продължителна се оказа болестта на правото. След 1990 г. започна едно мащабно пренаписване на целия законов свод. Бързината и дълбочината на промяната нямаше как да не доведат до проблеми. Заради неудачни законодателни решения основни закони бяха променяни по няколко пъти в годината. Създадоха се дълбоки вътрешни противоречия в уредбата на важни институти, при това – противоречия не само на равнището на отделни разпоредби, но и в основополагащите принципи. Важни отношения останаха за определен период от време без никаква регулация. Самата съдебна практика не успяваше да уеднакви правоприлагането, а определени магистрати демонстрираха и явна липса на интерес от ясна и трайна практика. В резултат – правната несигурност рязко се засили.
Макар и не така релефно кризата на нормативните системи обхвана и морала. Представите за добро и зло, за правилно и неправилно претърпяха дълбока криза. Моралът сякаш се накъса. Различни части от обществото се затвориха в свои ценностни кръгове. Големите обществени посредници – медиите, не успяха да отворят достатъчно широки канали за комуникиране на нормалността. Самото схващане за нормалност се промени. Докато продължавахме да учим децата си, че трудът и образованието са в основата на успеха, те виждаха на улицата (а и по телевизията), как някогашният отличник и шампион от математически олимпиади едвам свързва двата края, а неговият съученик с неслучайния прякор Велко Тиквеника е на път да изкупи целия квартал. И всички – от полицая, през данъчния, до кмета, му демонстрират мазно одобрение.
А обичаите? Как в тази среда беше възможно да се поддържа еднообразна повторяемост, която да приучи следващото поколение в необходимост от спазване на традицията? Промениха се събиранията по празници, промени се начинът, по който работим, и начинът, по който почиваме. Дори в един момент престанахме да варим компоти и лютеница. И как няма да престанем, когато в „Метро“ и в „Била“ доматите и чушките станаха по-скъпи от лютеницата (интересно от какво ли е направена тогава).
Не ми отива много да говоря за религията. Ще кажа само онова, което видяхме всички. Как след множеството срамни скандали през деветдесетте и Православната църква, и другите големи вероизповедания проявиха умора. Те се заровиха в своите вътрешни работи, задоволявайки се с присъствието на миряните и (о, радост!) на представители на институциите на големите религиозни празници.
Мисля, че ще сгрешим, ако не признаем, че през последните години всички нормативни системи показват явни признаци на оздравяване. Общото стабилизиране на обществото направи възможни и немалко добри законодателни решения. Започна и процес на уеднаквяване на правоприлагането, съдебнооблечените безобразия рязко намаляха. В немалко сфери на социална активност се завръща нормалността. Остава обаче онова, което според мен е сред основните причини за дългото и тежко боледуване на нормативните системи – възгледът, че редът, правилата не зависят от нас, а се спускат някъде отгоре. Остава и най-тежката последица – недоверието в реда. Остава разбирането, че Елин-Пелиновият Андрешко е нещо различно от държавата, той е в опозиция на държавата, той винаги някак успява да надхитри подлата държава и затова той е нашият герой.
Лечимо ли е това състояние? Мисля, че да. Стига с общи усилия да осигурим съществуването на ясни и трайни правила и да можем да отстоим тяхното еднообразно и без тежки компромиси спазване. В заключение – не всяко подредено общество е богато, но със сигурност една от най-важните предпоставки, едно общество да стане богато, е наличието на ред.