Излишно е да казвам, че през пролетта на 1990 г. като всички мислещи хора у нас бях силно интелектуално превъзбуден. В България, пък и в половин Европа ставаха велики работи и да не участваш или поне да нямаш отношение към тях, си беше направо невъзможно. По това време вестник „Антени“ беше един от най-влиятелните седмичници и аз бях неописуемо горд, че ми бяха утвърдили за публикуване една статия. Бях провокиран да я напиша от един телевизионен репортаж, в който тогавашни народни представители отговаряха на журналистически въпрос, каква е българската избирателна система – дали е мажоритарна, или е пропорционална. Неразбирайки въпроса, всички мънкаха с изключение на един, който, не без известна доза интелектуална надменност, отговори: „Що за въпрос? Тя е преди всичко справедлива“. Всъщност статията не беше нищо особено – популярен разказ за видовете избирателни системи и за определени типизирани въздействия при продължителното им прилагане.
И така, статията излезе на първа страница с крайно нелогичното редакторско заглавие „Различните лица на свободата“ и кой знае защо снимка на разглобен на две бакелитов манекен. Това заглавие обаче ми се струва подходящо да илюстрира една мисъл. А именно, че въпросът за това, как разбираме свободата, е ключов за ценностната политическа идентификация. Преди време, когато съставях един курс по Политически и правни учения в Юридическия факултет на Софийския университет, се позачетох в Бенжамен Констан. Бях прелиствал това-онова от този класически френски либерален мислител, когато още по-отдавна писах докторската си дисертация, посветена на Русо. У Констан има доста неща, които са интересни и като тези и аргументи, и като начин на поднасяне. Има обаче една негова теза, която силно ме впечатли още тогава.
Според Бенжамен Констан възгледите за свободата се делят най-общо на два вида. Единият вид възгледи е основан на разбирането, че да си свободен, означава да имаш право да участваш при приемането на всяко решение, което засяга общността, а това ще рече и самия теб. Такова възприемане на свободата според него е характерно за древните народи. Примерите за това са многобройни – очевидни в античните градове-държави, малко по-усложнени в късния Рим. Проблемът на Русо и на неговата теория за народния суверенитет, ни казва Бенжамен Констан, е в това, че възпроизвежда старата представа за свободата, разбирана като право на участие.
Наистина според Русо човекът в додържавно състояние е свободен в смисъл, че не трябва да се съобразява с никакви правила, с никакъв ред и може да прави всичко, стига физическите му сили и природните закони да му го позволяват. Когато премине в държавно състояние, човекът отдава цялата си свобода, всичките си права в полза на новосъздаденото политическо тяло (народ, държава). Така възниква огромната власт на това политическо тяло, наречена суверенитет. А какво става с човека, как е възможно при това положение той да остане свободен? Може, мъдро ни успокоява Русо. Ставайки гражданин, човек изгубва своята естествена свобода, но я намира отново, пречистена и умножена, превърнала се от естествена в социална свобода. Това е свободата, която се изразява в правото да бъдеш част от суверена (народа, държавата), а това значи да участваш в решенията, засягащи всички.
Ако този възглед е имал своето основание някога в рамките на един малък град-държава, опонира Бенжамен Констан, то днес той е несъотносим към свободата. В съвременното общество свободата следва да бъде разглеждана като липса на намеса, като един защитен по отношение на всички (в това число, а понякога и най-вече по отношение на държавата) периметър около всеки човек. Нека добавя, че колко широк е този периметър и какви ценностно обусловени права обхваща, това е въпрос, който е трудно решим на теоретично равнище, но на който всяко общество дава конкретен политически отговор.
И така, какво разбираме ние, българите, под свобода в началото на ХХI век? Ако не може да се твърди, че имаме някакво общо разбиране, то тогава какво разбират червените, сините, жълтите, зелените, пембените? Стои ли този най-дълбок в ценностно отношение въпрос в основата на някакви политически различия?
Мисля, че вечната тема за отношението между индивид и колективитет, между човек и общество е теоретично нерешим. Историята на различните общества показва, че те преминават през различни периоди, намирайки различни исторически отговори. Има периоди, през които ценностно доминира индивидът и затова акцентът се поставя върху правата. Има други, в които за водеща в ценностно отношение се счита общността и по тази причина на преден план излизат задълженията. Базов въпрос за водената в едно общество политика е намирането на социално приемливия баланс между индивидуална свобода и обществен интерес. Промяната на доминиращите нагласи по този въпрос рано или късно води и до промяна на водената политика. Когато обществото е здраво и политическата му система функционира нормално, това става безболезнено и в рамките на предвидените процедури. Когато обществото боледува и политическата му система е до голяма степен фасадна, това най-често става мъчително и в условията на тежки дисбаланси. Има и още една възможна линия на напрежение. И тя е налице, когато преобладаващите обществени нагласи са силно колективистични, а очевидната логика на икономическото и на
общото социално развитие изисква по-голяма свобода. А това сякаш звучи познато.
Ние търсим своя отговор на противоречието индивид – общество именно в условията на такова напрежение. У нас продължава да действа синдромът „държавата трябва да даде повече“ – повече пари за лекарства, за образование, за наука, за пътища, за спорт, за култура, за пенсии и т.н. Това очевидно изисква по-голям бюджет и, разбира се, по-голямо преразпределение през бюджета, което пък не може да мине без по-сериозно изземване на доход от онези, които го създават. Което в една малка отворена икономика няма как да не доведе до понижаване на икономическата активност, а оттам – до по-ниски постъпления в бюджета. Любопитното в поведението на всяка политическа сила, която не е на власт, е упоритостта, с която тя твърди, че едновременно: а) ще осигури висок темп на икономическо развитие; и б) ще дава повече пари на всички, които се нуждаят (а в предизборна ситуация всички, които настойчиво и на висок глас искат, се приемат за нуждаещи се).
Да се обещава малко повече от възможното, е стара политическа традиция, която съществува далеч извън пределите на България. У нас обаче надиграването с обещания придобива размери, които предопределят разочарованието от всяко ново правителство
само за няколко месеца. За да дойдеш на власт, трябва да обещаеш, че ще раздадеш много и веднага. За да има поне малко разум в това обещание, трябва също така да обещаеш, че ще осигуриш и висок икономически растеж. Когато дойдеш на власт, имаш две възможности: а) да не даваш, колкото хората очакват, и да изгубиш част от доверието (Костов, Симеон, Станишев); и б) да раздадеш повече от това, което страната може да си позволи (нищо, че то пак ще е под очакванията), и така да я изправиш пред фалит (донякъде Беров, но откровено Виденов).
Това в много голяма степен предпоставя и липсата на континюитет, на приемственост в родния политически процес. За да бъдеш преизбран в такава обстановка, имаш един път – да прехвърлиш вината за несбъднатите очаквания другиму. При личен мажоритарен избор това е възможно – на кмета, както е известно, му пречи кой ли не, но най-вече правителството, иначе той всичко би оправил; президентът много пъти е предупреждавал, но не е имало кой да го чуе и т.н. В този план у нас все още действат прости правила – каквото и лошо да кажеш за правителството, няма да сбъркаш, а да теглиш една майна на парламента, се счита за проява на добър политически вкус.
Следователно възниква въпросът, дали въобще у нас е възможно в близка перспектива да има добре представящи се на избори партии, които не разчитат главно на спада в доверието към управляващите, които и да са те? Иска ми се да вярвам, че е възможно. И трябва да е възможно, иначе едно политически все по-апатично общество ще се люшка от разочарование към разочарование.
Но ако политиката у нас най-често се свежда до търпение и инструментална годност да използваш разочарованието от политическия противник, тогава за какви ценностно обусловени политически различия говорим и как в отношението си към свободата може да разграничим различните политически тенденции?
„Ние искаме свободата заради свободата и при всяко особено обстоятелство. И искайки свободата, ние откриваме, че тя напълно зависи от свободата на другите, и че свободата на другите зависи от нашата. Наистина свободата като определение на човека не зависи от другите, но от момента на обвързването аз съм длъжен в същото време, когато искам моята свобода, да искам и свободата на другите; аз мога да си поставям моята свобода като цел само ако наравно поставям и свободата на другите като цел“, казва Жан Пол Сартър. Сервантес пък е сигурен, че „свободата е най-великото нещо на света“ и се „намира на върха на копието“. Свободата всъщност е възможност за избор. Във всяко едно отношение. Най-свободни сме тогава, когато надмогнем своите егоистични стремежи. За свободата трябва да се воюва. Несвободата наистина е смърт. Но още по-важно е свободата, изборът да се използват и упражняват разумно и със зачитане на правото на свобода на другите. Само тогава ние ще сме щастливи от свободата си. И няма да поддаваме на свободията.
С право проф. Norberto Bobbio твърди в книгата си „Съмнението и изборът”, че учените интелектуалци би трябвало да участват в живота на всяко общество на три нива: аналитично, тоест като учени в търсене на емпиричната истина, политическо – като политически субекти, опитващи се да свържат истината със справедливостта, и морално – като индивиди надарени с особени етични ценности в търсене на красивото, освен на правовото. Това съчетание е изключителна рядкост, и авторът на статията е един от малкото примери в българската правна, политическа и обществена действителност, които съчетават всички тези способности.
Освен това статията е брилянтен пример за това, че аналитичното тълкуване на конкретни исторически дадености и феномени трябва да заема основно място в изучаването и разбирането на реалността, защото в противен случай политическата сила не би съумяла да избере най-подходящата насока за развитие на обществото и не би могла дори да разбере потребностите на обществото. Темата за свободата в последните няколко години започва да придобива изключителна значимост в политическата мисъл на обществата със стари демократични традиции. В епохата на глобализация последвана от икономическа криза, идеята за нетно разделение между ляво и дясно се преодолява от нови политически ценности, насочени към удовлетворяване на индивида, търсене на неговото лично щастие чрез свободата на избор и даване на нови възможности за развитие.
Успех.
Ако дадете тази статия в тази й вид да бъде оценена от учители за правопис, колко мислите, че ще получите? Както и впрочем за много от материалите, вкл. и последното ви „Открито писмо“ на сайта на МОН?
„Изгубени илюзии“ от Балзак-любимата книга на Даниел Вълчев.Загубените илюзии на Вълчев:
1.Учителите могат да карат по вапцаровски-да хранят семействата си с „вера“,която неговият патрон Дедо Мони щедро обещаваше на народа.
2.Френската гимназия е боксова круша,на която боксьорът Вълчев може да се упражнява ежедневно.
3.НДСВ е любима партия на българите,а не крадлива шайка.
4.Повечето избиратели от 24 район ще гласуват за мажоритарния кандидат Даниел Вълчев,предвид „огромните“ му заслги.
5.Преговорите със синдикатите могат да се размотават като „седенка“,без да има последствия за това.
А то!
Да, интересные там реально полезные мысли