Ако оставим шегата настрана и се върнем към Закона за висшето образование, трябва да признаем, че той далече не е съвършен. И част от неговите регулации без съмнение се нуждаят от развитие. Въпросът е какво очакваме от новия закон.

Ще кажа и моето мнение. Но нека първо да видим какво очакват няколкото по-активни в медиите ректори на държавни висши училища. Колкото и да е странно, те виждат проблемите на българското висше образование като собствени. И очакват от закона две неща – възстановяване на платеното обучение и отпадане на ограничението на броя на мандатите на ректора.

Второто едва ли се нуждае от особен коментар – хората просто искат да са цял живот началници, а не обикновени преподаватели. Балканска идилия.

Между другото там, където има силен академичен дух и ректорът се приема като първи сред равни, такъв въпрос никога не е бил поставян. Например в Софийския университет, ректори на който са били едни от най-достойните българи. Обаче там, където ректорът се самовъзприема като първи след Господ – там това е разбираемо. И просто плаче да бъде описано от някой нов Алеко Константинов.

Призивът за въвеждане на платено обучение обаче се нуждае от по-сериозен анализ. Още повече че големи разбирачи от образование и икономика напоследък го представят в медиите като “антикризисна мярка”. По едно време и аз си казах – това да не вземе да излезе един сериозен принос в образователно-икономическата теория и практика. И се размислих.

Какво всъщност се иска? Очевидно не става въпрос за платено висше образование, както се твърди, защото в България то и сега е платено – студентите в държавните висши училища плащат такси. Тези такси са в съответствие със специалността и се контролират от държавата. А какво тогава се иска? Иска се възстановяване на системата, просъществувала известно време през 90-те години, при която имаше два вида студенти – по държавна поръчка и платени (т.е. със свободно определяна от висшето училище такса). Едните влизат в университета на общо основание, тъй като са показали високи резултати, а другите – понеже родителите им са богати.

Всъщност в този начин на мислене тогава нямаше нищо чудно. Целият български преход беше основан на разбирането, че правилата са само за обикновените хора, а когато си богат, от теб се очаква да си тарикат – т.е. просто да си плащаш. С други думи – назад към двойните стандарти! Да живее моралът!

Че в това предложение няма и грам морал, е ясно. Но пък дали това не е антикризисна мярка? А ако това е антикризисна мярка, защо да не я приложим и в средното образование. Например в езиковите и математическите гимназии половината от местата да са за деца с високи резултати, а останалите директорът да продава на деца с богати родители.

А защо не въведем тази система и в детските градини (от самосебе си се разбира, че само като антикризисна мярка) – половината от децата да се приемат според класирането, а другата половина от местата да се раз играват на търг.

Може би трябва да помислим и за болниците? И при тях има криза. Чудя се дали тази чудесна идея не е приложима и за Народното събрание? От години се говори, че част от местата в депутатските листи се продават, защо поне парите да не влизат в държавния бюджет?

Но нека да оставим настрана тази смешна жалба по частпрома под държавния покрив, в която няма нито морал, нито разум. Всъщност антикризисни мерки във висшето образование са не просто нужни, но и спешни. И за тези мерки е отговорна държавата. Първо, задължение на всяко управление е публично да обяви и реално да отстоява ясни приоритети.

Ако наистина разглеждаш образованието като приоритет, то правилото е ясно – от парите за образование не се пипа, за да запълваш дупките в бюджета! Второ – да се увеличат парите за висше образование, но през увеличение на стандарта за издръжка на един студент по определени специалности, от които страната има нужда, и наред с това през парите за наука. Това второто трябва да бъде на програмен принцип и може да стане по две линии – като се възстановят парите през Фонд “Научни изследвания” (от 100 млн. лева миналата година през тази те са 0), както и да да бъдат обособени и финансирани няколко силни университетски научни центъра.

- Г-н Вълчев, вие бяхте доста оптимистичен по отношение на политиката и промените, които прави ГЕРБ, според вас управляващите продължават ли да се справят добре?

- Аз по природа съм оптимист и вярвам, че България рано или късно ще настигне останалата част от Европа. А в оценките гледам да съм предпазлив. Да припомня известния случай с един френски историк, когото попитали 150 г. след Френската революция какво мисли за нея, а той отговорил: Рано е да се каже. Това е в кръга на шегата, сериозно – мисля, че поне в няколко области има добри намерения. Целият въпрос е дали ще стигне куражът тези добри намерения да бъдат преведени на езика на законодателството и съответните решения. В това отношение сякаш има известно разколебаване. Ако разрешите, едно по-общо съображение: според мен в средносрочен план пред България има три големи предизвикателства. Едното е свързано с демографията и застаряването на нацията. Каквото и управление да имаме, както и да се развиваме, ако през следващите години не намерим начин да започнем подмладяване на нацията, не се увеличи раждаемостта, не направим реформа с начина на придобиване на българско гражданство, според мен все по-малък брой работещи хора ще издържат все по-голям брой неработещи. Без промяна в тази област нямаме шанс. Вторият голям въпрос е за образованието и квалификацията. Не успяваме да се отърсим от разбирането, че учителят или университетският професор е монополист на знанието, казва каквото има да казва и децата си записват. Това е разбиране от преди поне половин век. Интернет и технологиите поставят образованието на различна плоскост, а разширяването на пазарите на труда изисква ново отношение към квалификацията. И ако не разберем това, ако не продължим със сериозни и смели реформи, рискуваме да се превърнем в образователна и квалификационна провинция на Европа. Третият голям въпрос е редът в обществото. Някои го свеждат до тежката престъпност. Разбира се, това е въпрос, който трябва да бъде решаван, но редът не е само въпрос на правозащитната и в частност на съдебната система, той е във всяко спазване или не спазване на правилата. Каквото и да си говорим, че сме направили, истината е, че от 10 коли на светофара една минава на червено, две пререждат останалите, а други две свиркат без причина… За какъв ред говорим?! Ако тези три неща не бъдат решително подобрени през следващите години, не трябва да се готвим за много бляскаво бъдеще.

- Как се отразяват на реда в обществото разнопосочните сигнали и идеи за промени и реформи, които дава кабинетът “Борисов”, понякога в рамките на едно денонощие?

- Имам хипотеза по този въпрос. Ние, българите, през последните 20 г. живеем в някакъв ред. Вярно, повечето не го харесваме, намираме го несправедлив и искаме той да бъде променен. Но този ред като всяко статукво се е самоорганизирал и се самозащитава. Интересното е, че за разлика от предишни правителства, които искаха да заместят този ред с друг рационален ред (не че кой знае колко успяха), това правителство подхожда изключително хаотично. И което е най-странното – това може да се окаже печеливша тактика. Вижте какво се получи – Борисов обяви, че ще сваля ДДС и тъкмо статуквото се организира да обясни как това е лошо и всички ще страдат, той каза, че смята да го увеличи. Същите говорители на статуквото тъкмо се подготвиха да обяснят колко пагубно е това и той взе, че обяви как първо ще го увеличи, а после ще го намали. И когато тежката артилерия (професор еди-кой си, академик още по-еди-кой си и ко.) тъкмо беше готова за всички възможни варианти и той взе, че обобщи – няма да пипам ДДС (за съжаление моето мнение е, че на правителството все пак ще му се наложи да вдигне ДДС). Статуквото е вид ред и когато насреща си няма системност, трудно се организира. Така че макар и парадоксално, но изглежда, че хаотичното говорене намалява шансовете за противодействие. Друг е въпросът, че е силно вероятно ефектът от всичко това да е по-скоро незначителен. Лично аз считам, че усилията на всяко правителство в няколко важни области трябва да бъдат подкрепяни, независимо дали споделяме политическата му ориентация. Ще дам пример – не защото харесвам и познавам Росен Плевнелиев – но има ли нормален българин, който да не иска министърът на регионалното развитие да успее най-накрая да ги построи тези магистрали? Това не е партиен въпрос. Няма значение кой е министърът, трябва да подкрепяме усилията да се успява, а не да се търси начин да се провали, за да дойдем ние на неговото място. Това е много тежък грях на българския преход, от който и сегашното управление не можа да се опази.

- В този смисъл как успява вашият наследник – образователният министър Сергей Игнатов?

- Много е рано да се каже, но посоката, в която гледа, е правилна. Ще дам един пример с новата регулация на научните степени и длъжности. Може би не се е получил най-добрият закон, имам доста колеги, които повдигат основателни забележки от правно-техническо естество. Но нима има съмнение, че рано или късно трябва да се децентрализира системата на научните степени и длъжности. В света е така – няма доктор на тази държава, а на съответния университет. Твърденията, че трябва да има еднакви критерии за присъждане на научната степен, са добронамерени, но неправилни. Нима е едно и също да защитиш докторат в Харвард и в някой едва кретащ университет в Аризона? Нима са едни и същи изискванията, за да станеш професор в Колумбийския университет и в Аляска? Не, не са едни и същи. Всъщност университетите са различни. А идеята, която напоследък чух от един ректор, че висшите училища сами трябвало да си изработят рейтингова скала, искрено ме смайва. Жалко, че депутатите не намериха сили да отстранят правно-техническите несъвършенства на закона след ветото на президента. Проблемът с парламента е, че се влиза в коридори с криви огледала и понякога от един приличен законопроект излиза едно чудо, което и самият му създател трудно познава.

- Разбрахте ли, че се оказахте в дъното на поредния скандал между министър Игнатов и БАН по отношение на пожизнените възнаграждения за академиците и член-кореспондентите, които направихте равни на една депутатска заплата?

- Не знаех, но това донякъде ме ласкае, аз все пак съм един редови доцент в Софийския университет. Моето разбиране винаги е било, че трябва да се прави ясно разграничение между БАН като почетен клуб на големите български учени, т.е. това е вид признание за хората, които са дали много на България, а някои и на света със своите постижения. Мисля, че тези хора заслужват да получават поне едно депутатско възнаграждение.

- Как ще коментирате искането на министерството да направи имотите на академията публична държавна собственост, учените твърдят, че това е национализация?

- Огромната част от тези имоти и преди 9 септември 1944 г., и след това са създадени или предоставени от държавата. Ако това някой го оспори, меко казано, бих казал, че говори неистини. Има частни дарения и в Софийския университет, но ние не сме тръгнали да доказваме, че тези имоти са на преподавателите. Към момента на приемането на закона, уреждащ между впрочем доста пестеливо статута на БАН, у нас нямаше разграничение между публична и частна държавна собственост. Така че тук не става въпрос за някаква драматична промяна. Нека да напомня, че сградите на държавните университети преимуществено са също публична държавна собственост. Статутът на държавната собственост не е в смисъл, че някой ги взима, а това е един по-тежък механизъм на защита. По-важното е, че това, което аз си спомням, че в началото на 2009 г. при направената проверка бе установено, че ръководството на академията е отдало над 12 000 кв. м покрита площ при средна наемна цена от 1,7 евро на кв. м. Ако беше държавна собственост, това нямаше да бъде възможно, защото минималната наемна цена е 10 лв. на кв. м.

- Вече не смея да ви питам за НДСВ, но мъчно ли ви е за активната политика?

- Не, сигурно отстрани изглежда много престижно да си в управлението, но аз още не мога да се освободя от натрупаната умора. Политиката е изморителна работа, човек поостарява, побелява, помъдрява, незаслужени работи му се случват… Сега компенсирам с неща, които винаги съм искал да правя – пиша един учебник, няколко статии, преподавам, чета книги, гледам филми. Разбирането ми е, че човек не трябва да бъде непременно на държавна позиция, за да бъде политически активен. Аз например с удоволствие бих се включил в една гражданска проява във връзка с отменените забрани за пушене. Във всяка модерна страна има сериозни ограничения за пушенето, но у нас, за да угодим на един чисто лобистки интерес и за да не ни падне рейтингът, вървим против морала и здравия разум. И както историята показва, тези, заради които направихме тази байганьовщина, първи ще се отрекат от правителството, когато то се сблъска с тежки проблеми. Давам си сметка, че всяко управление трябва да се съобразява с общественото мнение, но двойните стандарти никога не водят към добро.

Улисан в ратификации на конвенции за лов на китове и други важни народни дела, парламентът не намери време да разгледа този законопроект. А неговото значение многократно надхвърляше дори тънките партийни сметки около изборите и изменението на избирателния закон, довело (както знаем) до 2 избора за месец и половина и въвеждането на мажоритарни райони – все неща, които предопределиха и резултата от парламентарния вот през юли.

Днес мисля, че е време да поздравим екипа на Сергей Игнатов за представения за обществена дискусия, а надявам се скоро и в парламента, свой вариант на такъв закон. За жалост изглежда малцина успяват да освободят вниманието си от задържането (или пускането) на Мишо Главоча в операция “Главочите” или на Ганчо Ламята – операция “Братя Грим” (“Ламите” е име, вече ангажирано за друга операция) и да видят, че именно в министерството на образованието започват (изкушавам се да кажа: продължават, но точно на мен не ми отива) и други важни реформи. Но за тях – друг път. А сега нека се върнем на Закона за училищното образование.

Не бих си позволил да изтъквам кои негови идеи се съдържаха и в стария законопроект и кои са нови. Разбира се, че повечето идеи не са нови, но те не бяха нови и миналата година. Това са все идеи, които са отдавна известни, които огромната част от мислещите българи преценява като добри и просто трябва да се намери някой, който да поеме риска от дебат и неизбежните критики и да ги избута до влязъл в сила закон. Преди години, в една кандидатстудентска работа по история по повод Освобождението на България беше написано: “Всички искали, но нямало кой.” Та така и с тези идеи.

Смисълът на Закона за училищното образование е не само в това да потвърди на законово равнище онези промени, които се случиха през последните години и между които провеждането на матурите и въвеждането на делегираните бюджети са само най-популярните.

ругото голямо предизвикателство е установяване на две степени в гимназиалния етап на образование, разпростиране на интензивното езиково обучение в цялата система и като следствие – преосмисляне на учебните планове и програми, на съдържанието на учебниците. Дано този и следващите екипи в министерството намерят воля и търпение всичко това да се случи.

В законопроекта обаче се съдържат и поне две съвсем нови неща и мисля, че е почтено да изразя публично своето мнение по тях. Първото е започването на предучилищна подготовка на 5 г.

Второто е предложението частните училища да получават от държавата издръжка в съответствие с броя ученици, които обучават (макар и при определени условия).

Ще започна с втората идея. Когато преди 2 г. в качеството ми на министър реших, че безплатни учебници децата до 4-и клас следва да получават и когато учат в частни училища, имаше две изключващи се мнения. Едните казваха: Независимо дали училището е държавно, общинско или частно, това са все български деца. Децата в частните училища имат същите права като своите съученици, а и техните родители са български данъкоплатци.

Другите твърдяха: Щом родителите им имат пари да плащат такси, няма логика държавата да дава от ограничения си ресурс за учебници тъкмо на тези деца. Никой не ги е карал да ходят в частно училище. Ако искат безплатни учебници, да отидат в държавно или общинско училище.

На няколко пъти публично поставих темата, но до рационален дебат така и не се стигна. А решителен се оказа един дребен прагматичен аргумент – тъй като се знае, че учебниците са безплатни и се доставят от общините, никой не е предвидил те да се продават. И се оказва, че няколко години поред децата от частните училища не само не ги получават безплатно, но и няма откъде да си ги купят (поне не и законно). Ето това надделя за уеднаквяване на режима.

Днес сме изправени пред подобен проблем и пред същите две мнения. И сякаш отново не искаме да стигнем до рационален дебат. Вижда ни се по-важно да спорим за поведението в поредното риалити (той я удари с точилка по главата, но пък тя му каза едни неща… обаче чак пък по главата…) или за отношението на главния герой към новия любим на доведената му дъщеря от третия брак (от ашколсун до сакън). А въпросът с отношението на държавата към частното образование, както и немалко други сериозни въпроси изисква дебат.

Всъщност това е въпрос дали чрез образованието искаме да коригираме накърнена социална справедливост или пък гледаме на частните училища като фактор за създаване на конкурентна среда. Ето моето мнение. Абсурдно е тъкмо образованието да се разглежда като място за коригиране на изкривена справедливост в една страна, където има плосък подоходен данък в размер на 10%. Аз заставам зад другата теза. Мисля например, че само чрез частната инициатива може да се осъществи на практика по-ранният прием в предучилищните групи и по-общо – да се реши въпросът с липсата на места в детските градини.

И вместо бодро да рапортуваме, че сме построили още две от недостигащите 200 детски градини, защо просто не приемем, че зад всяко дете на съответната възраст стои сума в размер на издръжката за едно дете в общинска градина. А дали родителите ще я дадат в същата тази общинска детска градина, или ще предпочетат частна – нека това да е техен избор. И съм сигурен, че само за година-две в големите български градове проблемът с настаняването в детски градини ще бъде забравен. А конкуренцията неминуемо ще повиши и качеството.

Ами частните училища и частните университети? Не е ли време и за този дебат?

По време на турското робство българите ядели пица тайно. За да я спасят, те често я сгъвали на две и я скривали в коша с мръсните чорапи (калцуни), от където и името на този вид пица – калцоне.

Революция в пицата предизвикало хайдушкото движение и в частност храбрата българска жена-войвода Цецка Цачева. Веднъж, като се изправила пред четата си от 240 огладнели пройдохи, малко се пооблещила и пошушнала на байрактаря си Лъчко: „Турете малко месо в пицата, че тия ме гледат стръвнишки“.

В новата ни политическа история пицата се свързва с Р. Овчаров и неговата известна рецепта за пица на дърва (публикувана само седмица след като стана министър на енергетиката). След като се разбра, че ще оглави и ресор икономика, на пазара се появи наръчник как да приготвим пица без продукти.

Със свой вариант на пица се похвалиха и от ДПС. Характерно за нея е, че гостите носят продукти и участват в приготвянето, а като дойде време за ядене, те любезно се подканват да си тръгнат.

На пицата дължим и голяма част от българския принос в музикалната съкровищница. Ние първи сме въвели т.нар. пицикато, което ще рече отривисто отчупване на парченце пица, съчетано с примляскване. В началото на миналия век в София са се появили и първите места, в които се е ядяло пица и едновременно с това са се слушали арии – пиц-ария, откъдето и днешното пицария.

Запитан за състоянието на българската пица, премиерът Борисов отговори: „Няма пица, защото Станишев и Доган изядоха всичко. А Данчето Фандъкова като събирала боклука им изхвърлила и рецептата. Лично съм се разпоредил на моите министри (ония момченца с очилцата) да сядат и да работят“.

- Г-н Вълчев, преди няколко месеца пред “Труд” показахте сериозен оптимизъм за работата на кабинета на Бойко Борисов. Още ли сте на тази позиция?

- Продължавам да мисля оптимистично. Кризата е нещо лошо за хората и държавата, но тя е една относително добра среда за промени. На второ място има необходимото мнозинство да се направи пробив в няколко големи сектора. Далеч не смятам, че следващото правителство, каквото и да е то, ще работи при толкова добри парламентарни условия. Напротив, то ще бъде в далеч по-тежка парламентарна конфигурация. А това е ситуация, при която трудно се осъществяват реформи. Друг е въпросът, че правителството трябва да свикне, че в демократичните общества реформи се правят при наличие на критика и на алтернативни мнения. Не е възможно, когато се опитваш да реформираш важни сектори, които засягат практически всеки човек, да не получаваш критики и да няма хора, които да мислят по различен начин. Нужно е повече кураж.

- Като казвате “критика”, какво имате предвид – протестите на личните лекари или скандала между президента Георги Първанов и финансовия министър Симеон Дянков?

- И двете са нормални прояви на демокрацията. Какво толкова се случи между президента и правителството? Държавният глава даде знак, че счита себе си и институцията, която представлява, за фактор в обществено-политическия живот. Той дава периодично такива знаци, между другото не само на това правителство. Що се отнася до кабинета, той като че ли дава знак (и предния път, като имаше проблем с отзоваването на посланиците – пак), че счита себе си за по-легитимна институция от президентската. Това се случва непрестанно и в другите държави, но при нас като че ли кресчендото е по-силно. Сложността на ситуацията идва от там, че мандатът на президента приключва и той ще трябва да затвърди или да промени, ако реши, публичния си образ, с който ще бъде запомнен. Правителството пък има проблем с това, че доверието към него ще спада. Неизбежно е в условия на криза, а и на 42-рия паралел, където сме ние, хората бързо оттеглят доверието си. Но това е все в рамките на демократичните традиции.

- Като юрист, смятате ли, че има правни основания да се стигне до импийчмънт на президента?

- Едва ли някой сериозно смята, че държавният глава е нарушил конституцията. Това е по-скоро политическо говорене, тук нямам никакви колебания. Друг е въпросът каква морална оценка се дава на едната или на другата страна.

- Каква е оценката?

- Не считам себе си за морално съвършен, за да си позволя да оценявам другите. Всеки сам да реши. Аз съм вероятно от немногото хора, които подкрепят усилията на министър Дянков. Според мен той е един от прореформистките фактори в правителството. Но публичните му изяви може би не са най-силната му страна. Усилията му за притягане на финансовата дисциплина трябва да бъдат силно подкрепени. Не може да се отрече, че междуинституционалното говорене трябва да е различно от всекидневното. Но при всички случаи политическият процес не може да бъде само с един играч. Фактът, че в момента няма силна алтернатива, не означава, че никога няма да има такава. Голямото изпитание пред правителството ще бъде дали ще успее през следващите месеци, докато има един относителен медиен и обществен комфорт, да улесни управлението си през следващите години. Това не е лесно, защото няма реформаторско усилие, което да е само приветствано. Винаги ще има хора, които ще са недоволни. Въпросът е да има кураж.

- Кабинетът дал ли е ясен знак, че има кураж?

- Трудно ми е да кажа. Първоначално заявените идеи според мен са относително правилни. Но няколко пъти кабинетът се отказва от неща, които разумните хора приемат и знаят, че са така. Ще дам пример с пенсионната реформа. Както сме я подкарали, скоро един работещ ще издържа 2-3 пенсионери. Това е ненормално. Никое общество не може да си позволи такава тежест. Следователно увеличаването на пенсионната възраст може да не ни харесва, но е правилната крачка. Въпросът е кой ще има куража да го наложи. Още един пример – с тютюнопушенето. Светът върви към отказ от него. В Швейцария кантон по кантон налагат забраните за пушене на публични места. Ние няма да можем да избягаме от това. Правилното би било нещата да се кажат такива, каквито са – забраната за пушене на обществено място рано или късно ще се случи. Правителството се опитва да търси баланса между това, което трябва да се случи, и доверието на обществото. Въпросът е да правиш достатъчно интелигентно промените, за да запазиш инерцията от изборите. Най-големият проблем обаче не е икономиката, а правният ред. Икономиката по едни и други причини ще се стабилизира. Онази вечер слушам, че били монтирали еди-колко си хиляди камери по пътищата и за определен период били констатирани 30 000 нарушения. Много интересно. Още по-интересно е – има ли 30 000 съставени акта? У нас всичко се свежда до едната статистика. Правният ред не се спазва и не говорим за някакви мутри или високо корумпирани чиновници, а за ежедневно неспазване. Що се отнася до тежката престъпност и не винаги възможността на съдебната система да се справи с нея, трябва да се имат предвид две неща. Първо, да се разбере, че задържането под стража не е наказание. Не е правилно да се казва – хванаха го, но съдът го пусна. Нормално е този, срещу когото има дело, да си е вкъщи. Задържането не е наказание. Наказанието е, като го осъдят. И второ – няма да има решително доверие в съдебната система, ако не се направи една друга крачка. При тежки наказателни дела да има съд с жури – гражданите да казват. Журито в съда гледа и поведението на подсъдимия, това рязко ще промени наглостта в залите.

- Все пак как ще завърши скандалът Първанов – Дянков според вас? Само с парламентарно говорене за оставка?

- Въобще не смятам, че ще има искане за оставка. Да припомня, че предния път приключи с обещание на правителството да отвори университет в Перник. Да се надяваме, че този път ще приключи с нещо друго, защото и без това имаме много висши училища.

- В тази връзка вашият наследник министър Сергей Игнатов обеща намаление на вузовете. Възможно ли е това?

- Има много спорове за броя на висшите училища. Моето мнение съвпада с това на министъра, че те са повече от необходимото. Това, което аз направих като министър, е, че не разреших откриването на нито едно ново училище. Опитахме се да накараме вузовете да приберат изнесените си звена и да притиснем тези, които не работят по закон. Ако има воля, правителството би могло да отиде и с една крачка напред. Този въпрос не може да мине без законодателно уреждане. Не е лошо да се създадат условия, при които университетите да имат интерес да се обединяват. В края на моя мандат аз представих такава стратегия, която предвиждаше създаването на университетски изследователски комплекси. В държавните висши училища има едно голямо противоречие. Те приемат автономията като правото на работещите в университета да си избират ръководството. По света – автономията е правото на преподавателя да реши какво да преподава, без собственикът на университета да му се меси. Това у нас не е прието и няма да може да се промени. Не е обществено приемливо.

- И тогава какво се случва?

- Не мисля, че броят на висшите училища ще бъде намален. Единственото, което трябва да се направи, е да не се разкриват нови. Има около 15 искания за такива – във Видин, Враца, Перник, Кюстендил, Казанлък, Добрич, Ловеч и т.н. Повечето от областните градове искат да имат университет, защото искат младите им хора да си стоят при тях. А какво да кажат селата? Дано и сегашното, и следващо правителство да разбират, че образованието не е партийна, а народна работа.

- Какво се случва в НДСВ?

- Готов съм да чуя от вас. Като оставим шегата настрана, на мен ми е болно, както и предполагам на хората, които се събрахме през 2001 г., за да участваме в един проект, който да доведе до нещо добро. И да припомня, че една голяма част от хората, които сега са на власт или в опозиция, тогава симпатизираха на НДСВ.

- Къде се загубихте, г-н Вълчев?

- Може би изглежда така, тъй като през последните години, по силата на позицията, която заемах, трябваше да бъда непрекъснато в телевизорите на хората. А иначе правя неща, които винаги съм правил. Занимавам се главно с преподаване, изпитвам, гледам да не пиша много двойки…

- Окончателно ли се отказахте от политиката?

- Не считам, че човек трябва да бъде непременно в управлението или в парламента, за да е политически активен. Работим върху сайт bezobrazie.com, в който да се дава публичност на въпроси, които вълнуват много хора, и да се търси тяхното законодателно или друго разрешение. Замислили сме се и дали да не създадем юридически барометър за състоянието на правния ред в България – на законодателството, съдебната система, на правоохранителните органи като цяло. Т.е. да се вижда периодично какво се случва в тази област, но и какво е отношението на хората към случващото се. Това е много важно, защото през последните 20 г. най-голям акцент се постави върху либерализирането на пазара, върху създаването на възможности хората да имат повече изява, инициатива. Но някак забравихме, че всичко това трябва да стане в условията на една ясна, предвидима и справедлива юридическа рамка. Това в България не стана.

- Тези две инициативи ми се струват като основи на гражданско движение, с което в един момент да влезете отново в политиката.

- Да не отиваме толкова далече. У нас има много начини за влизане в политиката, включително и по-прости. За съжаление почтените не са чак толкова много.

- Къде е НДСВ в плановете ви?

- Това не зависи толкова от мен, колкото от самото НДСВ. Никой никога не е оспорвал, че НДСВ е организация, която показа голям експертен капацитет.

- Но сега се загуби…

- Това искам да кажа – че политиката не е занимание за експерти. Експертите изследват един въпрос от позицията на своите познания и дават възможните решения. Ако следваме стилистиката на премиера – това са момчетата с очилцата. А онези, които избират кое разрешение е подходящо, са политиците – които поемат отговорност, явяват се на избори, убеждават хората да им гласуват доверие. Това сякаш не е най-силната страна на НДСВ.

- Какви са шансовете на Христина Христова?

- Те са младо ръководство, нека да видим.

- Разбра се, че основен момент в тактиката на НДСВ ще са местните избори…

- Радвам се да науча, че НДСВ има тактика. По правило всяка партия се готви за следващите избори, каквито и да са те. Мисля, че нещата ще са по-ясни в началото на есента. И тогава вероятно ще има и нови политически играчи, и известно пренареждане на политическата сцена.

- Какви нови играчи?

- Все ми се струва, че ще се организират една-две групи интелектуалци, спортисти и т.н., които ще припознаят в държавния глава своя бъдещ лидер.

- Т.е. ще бъде създадена бъдещата президентска партия или движение?

- Ако това въобще се случи, вероятно то ще стане през есента.

- Имате ли конкретни сигнали, информация?

- Не е нужно човек да има конкретна информация. Просто таймингът е такъв – за да се развие един политически проект, трябват поне година и нещо.

- Ще има ли разместване на политическите играчи?

- Първанов е сериозен политик. Не виждам основание да се отказва.

- Да се върнем на местните избори и НДСВ. Партията ще търси добро представяне и е логично да извади най-силните си фигури като кандидати за кметове. Вие например виждате ли се като кандидат за Варна?

- Към такива въпроси развих резистентност още през 2002-2003 г. Тогава ме спрягаха за какви ли не постове – от регионален министър до шеф на разузнаването. Ще кажа само, че адресната ми регистрация е в София и засега не виждам сериозни основания да я сменям. И предвиждайки следващия ви въпрос, ще кажа, че харесвам Йорданка Фандъкова като кмет.

- Продължавам да търся бъдещото ви място в политиката. Ще се кандидатирате ли за президент?

- Не споделям тезата, че човек, за да живее смислено, непрестанно трябва да бъде във фокуса на общественото внимание. Имам самочувствието, че съм свършил някаква работа през последните години. И в момента се чувствам добре.

- Каква е оценката ви за 6-те месеца работа на правителството?

- Хубаво е, че се демонстрира желание за реформи в няколко важни сектора. Най-важни ми се виждат промените в здравеопазването. За това трябва сериозно да стоиш на земята и да виждаш нещата. Друг въпрос е дали ще успеят да я доведат докрай. Защото според мен тя не е много добре подготвена и не достатъчно ясно обяснена.
Това, което сега става в здравеопазването, е в някаква степен съизмеримо на това, което ние направихме в образованието. Всеки нормален човек знае, че не е хубаво да закриваш училища, обаче в България за 15 г. броят на децата е намалял с 1/3. И обществото трябва да избира дали да има една по-малка, но модерна и качествена система, или една голяма, архаична и лошо функционираща. Но тогава основната ни теза бе не толкова че ще се спестят пари на бюджета, това не бива да е теза и сега. Правилното е да се стремим всеки българин да има достъп до по-добро и по-качествено здравеопазване. Как да стане – това вече е въпрос на механизми. Аз лично не бих си пратил детето за операция в болница, където има по 5 операции годишно. Никой не иска да лети на самолет, в който пилотът има десет часа полети за година. Въпросът е има ли с какво друго да лети. Подготовката също е много важна – за да повярват хората, че децата им ще пътуват удобно и безопасно до едно по-хубаво училище, трябва да им покажеш автобусите. А не да обещаеш, че тук след 2 г. ще има линейка.
Същото е и с делегираните бюджети – ако е подготвена добре, това е правилна стъпка. Независимо от кризата някой да е чул за финансови проблеми в училищното образование? Надявам се така да стане и в здравеопазването, крайно време е.

- Сега министър Игнатов е подхванал научните степени и звания, одобрявате ли реформата му? Подхвана и БАН – лансира идеята институтите му да са част от университетите.

- Това е стар проблем. Не ми се иска отново да казвам познати неща, но се изкушавам да припомня, че у нас половината от днешните професори са над пенсионна възраст, а броят на новорегистрираните патенти е обидно нисък. Дали нещо трябва да се направи, нека всеки сам си отговори. И университетите, и БАН имат дълга традиция на автономия и не мисля, че ще бъде обществено приемливо тя да им бъде отнета. Така че по-скоро трябва да се търсят механизми и предпоставки самите институти и университети да се насърчават към сътрудничество, а защо не и към обединяване. Отстрани лесно се дава акъл, но е много трудно да ги направиш нещата в действителност. Така че искрено желая успех на всички, които са се захванали с тежките реформи.

- Имате предвид не само министър Игнатов?

- Приятно ми е да виждам, че в регионалното развитие стават добри неща. В края на миналия мандат част от колегите министри ми бяха обидени, защото бях казал в интервю – “поне една магистрала да бяхме построили”
Хората за 8 г. опасват страната с магистрали, а ние едни търгове не можем да направим… Росен Плевнелиев е много грамотен човек, показва и воля, така че дай боже тази година да се отпушат нещата. Държава без модерна инфраструктура за какви инвестиции може да претендира?
Трябва да признаем, че това правителство хвана лош икономически тренд. За разлика от предходните три, където икономиката вървеше почти без колебания нагоре. Но пък мисля, че общата финансова политика е правилна. Зная, че има различни упреци към министър Дянков, но считам, че той се справя много добре. И активизирането на служителите на фиска, и усилията за запазване на финансовата стабилност в страната и особено финансовият натиск върху определени нереформирани сектори е по-скоро правилен.

- Толкова министри похвалихте, че започвам да се съмнявам дали не сте таен съветник на премиера.

- Защо? Почти във всяко правителство има хора, които трябва да бъдат похвалени. Разбира се, има и хора, за които, поради възпитание, не бива да се каже нищо.

- Едноличното управление на Борисов и вземането на решения само в правителството не обезличават ли парламента?

- Мисля, че това е по-скоро голям шанс за правителството. В едно общество, което се нуждае от реформи, а масово не ги е осъзнало като необходимост, парламентът обикновено е сила, която забавя реформите, а не ги бута напред. Ще дам пример с моята дейност като министър – каквито и реформаторски стъпки да съм предприемал – въвеждане на матурите, самостоятелните бюджети на училищата, униформите, кръжоците или ученето на български език в чужбина, те винаги са били частично прекроявани в парламента. Защото депутатите съобразяват поведението си с много фактори. Така че, макар и да изглежда парадоксално, но когато парламентът не е много активен, това го прави прореформаторски.

На среща с учители и директори на училища в Разград министър Вълчев представи най-важното, което се развива в момента в българското образование. Според него основните неща, които се случиха през последните години в системата на образованието, са външното оценяване и делегираните бюджети. Той посочи, че здравеопазването и образованието са двете най-големи публични системи не само в България, но и в света, където се харчат най-много пари. Повече от 10 процента от бюджета на държавата са за здравеопазване, респективно още толкова за образование и ние нямаме впечатление, че те са финансово добре обезпечени, каза министърът. В момента системата на образованието е така конструирана, че се нуждае от повече средства, заяви той. По повод на държавните зрелостни изпити Вълчев коментира, че на системата са необходими още две години за да се стабилизира, и чак след това да се мисли за въвеждане на втори задължителен изпит по математика и природни науки. Според министърът на образованието и науката е необходимо да бъде обърнато по-сериозно внимание на професионалното образование, защото всяко общество има нужда от специалисти а не само от висшисти. Като проблем в тази насока той определи и факта, че самото общество не се отнася с нужното уважение към хората с такъв тип образование. От догодина трябва да се въведе външно оценяване и в седми клас и това трябва да бъде изпитът, който ще замени кандидатгимназиалния изпит, заяви Вълчев. „Според мен това е нещо много правилно и справедливо и може да стане, достатъчно е вместо 28 хил. деца да изпитаме около 70 хиляди”, допълни той. Според него от гледна точка на тежестта на изпитните материали повече трябва да се поработи през тази година. В срещата взе участие и Валери Цеков – заместник-министър на здравеопазването.

В Русе Даниел Вълчев се качи на кораба „ВИТ”, който е специализиран за бърза хидрографска снимка на дъното на р. Дунав. Г-н Георги Георгиев – изпълнителен директор на Изпълнителната агенция за проучване и поддържане на р. Дунав запозна министър Вълчев с измерванията, които прави агенцията и с измервателните уреди. На кораба присъстваха и заместник-министърът на транспорта, г-жа Даниела Никифорова, г-н Николай Найденов – изпълнителен директор на „Пристанищен комплекс – Русе” ЕАД, директорът на Професионалната гимназия по речно корабостроене и корабоплаване, г-жа Ивелина Георгиева, както и ученици от гимназията, които провеждат практиката си на кораба. Г-жа Георгиева благодари на министъра за усилията, които Министерството на образованието и науката полага за подобряване на качеството на професионалното образование и обучение, като го информира за работата на гимназията и Изпълнителната агенция за проучване и поддържане на р. Дунав по проект „Речна академия”, финансиран със средства Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” чрез Министерството на образованието и науката.

На площада в Русе министър Вълчев връчи награди на победителите във фотоконкурса „Европейският Русе в осем снимки”. Победителите получиха и подводни снимки от личната колекция на Даниел Вълчев.

По-късно в Градската градина в Плевен, заедно с г-жа Камелия Касабова, Даниел Вълчев се включи в кроса „От днес сме във ваканция” на ученически отбори от Спортното училище „Георги Бенковски” и Професионалната гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Никола Фичев”.