Теми Archive

Hужен е нов закон за висшето образование! Този възглас слушаме вече години наред. У нас нуждата от нови закони е универсална теза. Когато някой малък или по-голям ръководител не може да се оправи с работата си, решава, че законът му пречи. Засега не сме чули само някой кмет да се оплаква от закона за земното притегляне – ако го нямаше, щяхме да прелитаме над дупките по улиците и нямаше страстно да споменаваме кметските роднини всеки път, когато си потрошим колата.

Ако оставим шегата настрана и се върнем към Закона за висшето образование, трябва да признаем, че той далече не е съвършен. И част от неговите регулации без съмнение се нуждаят от развитие. Въпросът е какво очакваме от новия закон.

Ще кажа и моето мнение. Но нека първо да видим какво очакват няколкото по-активни в медиите ректори на държавни висши училища. Колкото и да е странно, те виждат проблемите на българското висше образование като собствени. И очакват от закона две неща – възстановяване на платеното обучение и отпадане на ограничението на броя на мандатите на ректора.

Второто едва ли се нуждае от особен коментар – хората просто искат да са цял живот началници, а не обикновени преподаватели. Балканска идилия.

Между другото там, където има силен академичен дух и ректорът се приема като първи сред равни, такъв въпрос никога не е бил поставян. Например в Софийския университет, ректори на който са били едни от най-достойните българи. Обаче там, където ректорът се самовъзприема като първи след Господ – там това е разбираемо. И просто плаче да бъде описано от някой нов Алеко Константинов.

Призивът за въвеждане на платено обучение обаче се нуждае от по-сериозен анализ. Още повече че големи разбирачи от образование и икономика напоследък го представят в медиите като “антикризисна мярка”. По едно време и аз си казах – това да не вземе да излезе един сериозен принос в образователно-икономическата теория и практика. И се размислих.

Какво всъщност се иска? Очевидно не става въпрос за платено висше образование, както се твърди, защото в България то и сега е платено – студентите в държавните висши училища плащат такси. Тези такси са в съответствие със специалността и се контролират от държавата. А какво тогава се иска? Иска се възстановяване на системата, просъществувала известно време през 90-те години, при която имаше два вида студенти – по държавна поръчка и платени (т.е. със свободно определяна от висшето училище такса). Едните влизат в университета на общо основание, тъй като са показали високи резултати, а другите – понеже родителите им са богати.

Всъщност в този начин на мислене тогава нямаше нищо чудно. Целият български преход беше основан на разбирането, че правилата са само за обикновените хора, а когато си богат, от теб се очаква да си тарикат – т.е. просто да си плащаш. С други думи – назад към двойните стандарти! Да живее моралът!

Че в това предложение няма и грам морал, е ясно. Но пък дали това не е антикризисна мярка? А ако това е антикризисна мярка, защо да не я приложим и в средното образование. Например в езиковите и математическите гимназии половината от местата да са за деца с високи резултати, а останалите директорът да продава на деца с богати родители.

А защо не въведем тази система и в детските градини (от самосебе си се разбира, че само като антикризисна мярка) – половината от децата да се приемат според класирането, а другата половина от местата да се раз играват на търг.

Може би трябва да помислим и за болниците? И при тях има криза. Чудя се дали тази чудесна идея не е приложима и за Народното събрание? От години се говори, че част от местата в депутатските листи се продават, защо поне парите да не влизат в държавния бюджет?

Но нека да оставим настрана тази смешна жалба по частпрома под държавния покрив, в която няма нито морал, нито разум. Всъщност антикризисни мерки във висшето образование са не просто нужни, но и спешни. И за тези мерки е отговорна държавата. Първо, задължение на всяко управление е публично да обяви и реално да отстоява ясни приоритети.

Ако наистина разглеждаш образованието като приоритет, то правилото е ясно – от парите за образование не се пипа, за да запълваш дупките в бюджета! Второ – да се увеличат парите за висше образование, но през увеличение на стандарта за издръжка на един студент по определени специалности, от които страната има нужда, и наред с това през парите за наука. Това второто трябва да бъде на програмен принцип и може да стане по две линии – като се възстановят парите през Фонд “Научни изследвания” (от 100 млн. лева миналата година през тази те са 0), както и да да бъдат обособени и финансирани няколко силни университетски научни центъра.

Вероятно мнозина помнят, че преди повече от година в Министерския съвет, а после и в парламента беше внесен проект на Закон за училищното образование.

Улисан в ратификации на конвенции за лов на китове и други важни народни дела, парламентът не намери време да разгледа този законопроект. А неговото значение многократно надхвърляше дори тънките партийни сметки около изборите и изменението на избирателния закон, довело (както знаем) до 2 избора за месец и половина и въвеждането на мажоритарни райони – все неща, които предопределиха и резултата от парламентарния вот през юли.

Днес мисля, че е време да поздравим екипа на Сергей Игнатов за представения за обществена дискусия, а надявам се скоро и в парламента, свой вариант на такъв закон. За жалост изглежда малцина успяват да освободят вниманието си от задържането (или пускането) на Мишо Главоча в операция “Главочите” или на Ганчо Ламята – операция “Братя Грим” (“Ламите” е име, вече ангажирано за друга операция) и да видят, че именно в министерството на образованието започват (изкушавам се да кажа: продължават, но точно на мен не ми отива) и други важни реформи. Но за тях – друг път. А сега нека се върнем на Закона за училищното образование.

Не бих си позволил да изтъквам кои негови идеи се съдържаха и в стария законопроект и кои са нови. Разбира се, че повечето идеи не са нови, но те не бяха нови и миналата година. Това са все идеи, които са отдавна известни, които огромната част от мислещите българи преценява като добри и просто трябва да се намери някой, който да поеме риска от дебат и неизбежните критики и да ги избута до влязъл в сила закон. Преди години, в една кандидатстудентска работа по история по повод Освобождението на България беше написано: “Всички искали, но нямало кой.” Та така и с тези идеи.

Смисълът на Закона за училищното образование е не само в това да потвърди на законово равнище онези промени, които се случиха през последните години и между които провеждането на матурите и въвеждането на делегираните бюджети са само най-популярните.

ругото голямо предизвикателство е установяване на две степени в гимназиалния етап на образование, разпростиране на интензивното езиково обучение в цялата система и като следствие – преосмисляне на учебните планове и програми, на съдържанието на учебниците. Дано този и следващите екипи в министерството намерят воля и търпение всичко това да се случи.

В законопроекта обаче се съдържат и поне две съвсем нови неща и мисля, че е почтено да изразя публично своето мнение по тях. Първото е започването на предучилищна подготовка на 5 г.

Второто е предложението частните училища да получават от държавата издръжка в съответствие с броя ученици, които обучават (макар и при определени условия).

Ще започна с втората идея. Когато преди 2 г. в качеството ми на министър реших, че безплатни учебници децата до 4-и клас следва да получават и когато учат в частни училища, имаше две изключващи се мнения. Едните казваха: Независимо дали училището е държавно, общинско или частно, това са все български деца. Децата в частните училища имат същите права като своите съученици, а и техните родители са български данъкоплатци.

Другите твърдяха: Щом родителите им имат пари да плащат такси, няма логика държавата да дава от ограничения си ресурс за учебници тъкмо на тези деца. Никой не ги е карал да ходят в частно училище. Ако искат безплатни учебници, да отидат в държавно или общинско училище.

На няколко пъти публично поставих темата, но до рационален дебат така и не се стигна. А решителен се оказа един дребен прагматичен аргумент – тъй като се знае, че учебниците са безплатни и се доставят от общините, никой не е предвидил те да се продават. И се оказва, че няколко години поред децата от частните училища не само не ги получават безплатно, но и няма откъде да си ги купят (поне не и законно). Ето това надделя за уеднаквяване на режима.

Днес сме изправени пред подобен проблем и пред същите две мнения. И сякаш отново не искаме да стигнем до рационален дебат. Вижда ни се по-важно да спорим за поведението в поредното риалити (той я удари с точилка по главата, но пък тя му каза едни неща… обаче чак пък по главата…) или за отношението на главния герой към новия любим на доведената му дъщеря от третия брак (от ашколсун до сакън). А въпросът с отношението на държавата към частното образование, както и немалко други сериозни въпроси изисква дебат.

Всъщност това е въпрос дали чрез образованието искаме да коригираме накърнена социална справедливост или пък гледаме на частните училища като фактор за създаване на конкурентна среда. Ето моето мнение. Абсурдно е тъкмо образованието да се разглежда като място за коригиране на изкривена справедливост в една страна, където има плосък подоходен данък в размер на 10%. Аз заставам зад другата теза. Мисля например, че само чрез частната инициатива може да се осъществи на практика по-ранният прием в предучилищните групи и по-общо – да се реши въпросът с липсата на места в детските градини.

И вместо бодро да рапортуваме, че сме построили още две от недостигащите 200 детски градини, защо просто не приемем, че зад всяко дете на съответната възраст стои сума в размер на издръжката за едно дете в общинска градина. А дали родителите ще я дадат в същата тази общинска детска градина, или ще предпочетат частна – нека това да е техен избор. И съм сигурен, че само за година-две в големите български градове проблемът с настаняването в детски градини ще бъде забравен. А конкуренцията неминуемо ще повиши и качеството.

Ами частните училища и частните университети? Не е ли време и за този дебат?

Всеизвестно е, че пицата е открита от българите. Но дълго време не била особено популярна, докато други народи не открили брашното и доматите. Според изследванията на Божидар Димитров ранната пица била във формата на конска опашка. Това, твърди професорът, доказва, че всякакви претенции на италианците към пицата са напълно безпочвени, тъй като те открили коня едва през късното Средновековие.

По време на турското робство българите ядели пица тайно. За да я спасят, те често я сгъвали на две и я скривали в коша с мръсните чорапи (калцуни), от където и името на този вид пица – калцоне.

Революция в пицата предизвикало хайдушкото движение и в частност храбрата българска жена-войвода Цецка Цачева. Веднъж, като се изправила пред четата си от 240 огладнели пройдохи, малко се пооблещила и пошушнала на байрактаря си Лъчко: „Турете малко месо в пицата, че тия ме гледат стръвнишки“.

В новата ни политическа история пицата се свързва с Р. Овчаров и неговата известна рецепта за пица на дърва (публикувана само седмица след като стана министър на енергетиката). След като се разбра, че ще оглави и ресор икономика, на пазара се появи наръчник как да приготвим пица без продукти.

Със свой вариант на пица се похвалиха и от ДПС. Характерно за нея е, че гостите носят продукти и участват в приготвянето, а като дойде време за ядене, те любезно се подканват да си тръгнат.

На пицата дължим и голяма част от българския принос в музикалната съкровищница. Ние първи сме въвели т.нар. пицикато, което ще рече отривисто отчупване на парченце пица, съчетано с примляскване. В началото на миналия век в София са се появили и първите места, в които се е ядяло пица и едновременно с това са се слушали арии – пиц-ария, откъдето и днешното пицария.

Запитан за състоянието на българската пица, премиерът Борисов отговори: „Няма пица, защото Станишев и Доган изядоха всичко. А Данчето Фандъкова като събирала боклука им изхвърлила и рецептата. Лично съм се разпоредил на моите министри (ония момченца с очилцата) да сядат и да работят“.

Когато бях студент, почти всяка година излизаха впечатляващи български филми. Един от тях – „За къде пътувате“ на Рангел Вълчанов ме беше впечатлил повече от обичайното. Маестрото като цяло е самобитна личност и творец, на когото с готовност свалям шапка, но за този филм не успях да му сваля шапка – тя направо ми падна. С моите приятели бяхме гледали филма по 4–5 пъти, коментирахме го, преживявахме го и изобщо го възприемахме като особен емоционално-интелектуален допинг.

За къде сме тръгнали? Към какво се стремим? Кое в живота е стойностно и кое не? Кое е трайно и кое преходно? Кои сме ние и можем ли да се променим, ако земята спре да се върти? И после – ние оставаме ли си ние, когато нищо около нас вече не е същото? Все въпроси, на които и близо 25 години по-късно не мога да кажа, че съм намерил отговор. Но ако напуснем екзистенциалната плоскост, днес имам куража да изложа моята позиция за това, накъде върви светът и какво е мястото на моята страна в него.

Че светът се променя, разбира всеки нормален човек. Едва ли някой има колебания и по това, че светът през последните десетилетия се променя по-бързо от когато и да било. Ще дам само един пример. Откакто се помня до завършването на гимназията вкъщи имахме един телефонен апарат с един номер. Още го помня. Откакто се родиха децата ми до днес телефоните от аналогови станаха цифрови, появи се интернет телефонията, смениха се няколко поколения технологии, свързани с мобилните телефони. И днес малцина помнят половинкилограмовите мобифони с двайсетсантиметрови антени, с които мутрите на ранния преход разсеяно почистваха ухото си от вътрешната страна.

Ускорението, мащабите и дълбочината на развиващите се в съвременния свят процеси, са наистина непознати. И не е лесно тези процеси да бъдат обхванати и разбрани дори само като тенденции и динамика. Но това съвсем не означава, че не трябва да мислим и да спорим върху това, което се случва и онова, което предстои. Ще се опитам да идентифицирам само няколко от големите предизвикателства, пред които човечеството е изправено днес. Мисля, че няма да сгреша особено, ако предложа три големи групи въпроси, които изискват адекватни отговори – въпросите на физическата среда (и особено ресурси, екология и климат); въпросите на информационната среда (с акцент върху образованието), и въпросите на личността (с внимание върху самоидентификацията и противоречието свобода/сигурност).

Ще започна с физическата среда. Без да влизам във философски спекулации, ще кажа, че под физическа среда разбирам целия външен за човека материален свят, като се започне от климата и се стигне до градоустройството. Ще се опитам да очертая трите най-големи според мен предизвикателства в този план.

Първото е свързано с ресурсите и с тяхното използване от съвременния човек. Известно е, че днес на земята живеят приблизително такъв брой хора, какъвто е броят на всички хора, живели някога на тази планета, взети заедно. Съзнателно ще оставя настрана въпросите на околната среда и климата, които считам за особено важни в средносрочна перспектива. Ще кажа само, че според мен дебатът около влиянието на човешката дейност върху околната среда и върху климатичните промени тепърва предстои да се разшири и изостри.

Без да влизам в темата за драматично неравното разпределение и за достъпа до наличните блага, бих искал да обърна внимание на още по-обезпокоителния факт, че дори средно претеглената консумация на горива, храни и други продукти от един човек днес е несъизмеримо по-голяма от консумацията през който и да е период в човешката история. Това обаче, което и днес и с още по-голямо основание през следващите години ще бъде основното сред тази група предизвикателства пред човечеството, е свързано с традиционните енергоносители и традиционното производство на храни.

Нека да видим какво става с енергоносителите. Въпреки спада на цените на повечето от тях във връзка със световната финансова и икономическа криза, една ретроспекция показва, че техните цени през последните десетилетия постоянно растат. И това без съмнение ще продължи, докато са налице две обстоятелства – повишаване на енергопотреблението и намаляване на броя, капацитета и рентабилността на новите находища, които се въвеждат в експлоатация. Неслучайно сред научните области, в
които държавите с добра визия за бъдещето и със съответен потенциал концентрират все повече усилия, са онези, свързани с новите и с възобновяемите енергийни източници и енергоспестяването. Мисля всеки разбира, че обществата, които успеят да реализират научен, а оттам и технологичен пробив в тези области, ще имат решително предимство в световната икономическа надпревара.

Не по-различно е положението с храните. Цените на основните зърнени храни също показват трайна тенденция към покачване. Подобно е положението и при продуктите от животински произход. Развитието на иновациите, оставащи в рамките на традиционното селско стопанство, не успява да отговори на повишеното търсене. Очертава се проблемът за по-мащабното и по-радикално навлизане и в този сектор на съвременните биотехнологии. Това от своя страна поставя не само фундаментални въпроси, свързани с контрола върху качеството на храните и влиянието им върху човека, но и цяла поредица етични проблеми, за които към момента се оказваме неподготвенни (въпросът за генномодифицираните организми е само един от тях).

Къде сме ние? Даваме ли си сметка, че България като голям вносител на енергоносители и сериозен производител на храни с още по-голямо основание
трябва час по-скоро фокусирано да инвестира в наука и иновации, свързани и с новите и възобновяемите енергийни източници и енергоспестяващи технологии, и с биотехнологиите? Че най-малкото, което следва да направим, е да поддържаме такъв научен потенциал, който да е в състояние поне да бъде в крак с развитието на върховите изследвания в света в тези области (а дай Боже и да бъде част от тези върхови изследвания)?

Не по-малко значими са и предизвикателствата, свързани с натрупването и с достъпа до информация. Преди време в своята книга „Европейската мечта“ Джереми Рифкин ни обърна внимание върху един малко стряскащ факт. Информацията, която един обикновен жител на село или на малък град преди 200 години е могъл да получи за целия си живот, днес се съдържа в едно-единствено неделно on line издание на New York Times. Дали въобще можем да си представим какво означава това?

Свободният достъп до информация е несъмнено нещо, с което съвременният човек би могъл да се гордее. Наистина, за да достигне до интернет базирано знание, светът е извървял много дълъг път. Само до преди няколкостотин години обикновеният човек не е притежавал нито една книга. Знанието е било съхранявано в библиотеките, а достъпът до него е бил контролиран (да си спомним „Името на розата“ на Умберто Еко). Едва с изобретяването на книгопечатането (1448 г.) е започнал процес на масовизиране и демократизиране на достъпа до знание. Според историците само за няколко десетилетия в повечето семейства в Западна и Централна Европа се появява поне една книга – в началото това е Библията. Техническото усъвършенстване и поевтиняването на книгопечатането разширяват този процес и в края на ХХ век в почти всеки европейски и американски дом (а това едва ли е монопол на европейския и американския бит) съществува нещо като домашна библиотека.

Но втората и много по-всеобхватна революция в достъпа до информация започва през последните десетилетия на миналия век. Днес само с няколко движения по клавиатурата на компютъра всеки може да получи информация по огромен брой теми. Нещо повече, световната мрежа дава възможност всеки да е в състояние сам да предложи информация на неограничен брой адресати. Всичко това поражда стотици въпроси. Ще си позволя да се спра само на два от тях.

Първият засяга една вечна, но очертаваща се в новата ситуация с особена острота тема – разграничаването на вярното от невярното и на важното от маловажното. Всичко ли натрупваме и съхраняваме или само вярното? Но ако е само вярното, то кой преценява кое е вярно? Има ли смисъл да съхраняваме маловажното и дали това, което днес ни се струва маловажно, утре няма да ни се струва важно и обратното? Как се съхранява всичко това и как може да се ползва при необходимост или при желание, без човек да пропилее половината си живот, докато намери необходимия файл? За да илюстрирам как изглежда физически този проблем, ще напомня, че CMS детекторът в Европейския център за ядрени изследвания (CERN) заснема провежданите експерименти, правейки 40 милиона кадъра в секунда, като всеки кадър е с обем 100 мегабайта. Компютри в десетки държави едновременно обработват тази информация.

Вторият въпрос е донякъде свързан с първия и се отнася до логиката на образователния процес. Нека си припомним буквара на д-р Петър Берон. В него за вече споменатия носорог има 11 изречения (днес срещу носорог в Google се появяват над 260000 резултата). И когато детето ги научи, се е считало, че то знае. Съвкупността от подобни обозрими откъслеци знание е давала като резултат образоваността. Учителят пък е бил нещо като свещенослужител на знанието и негов пълен монополист. Когато той каже, че нещо е така, значи е така. Известна е историята, разказана от нашия голям литературен историк Иван Богданов за Иван Вазов, който помогнал на племенника си, като му написал домашното, посветено на „Под игото“. И както може да се очаква, племенникът получил двойка. Вазов не посмял да възрази. Учителят бил със самочувствие (а и обществото му признавало правото да има това самочувствие), че най-добре знае какво е искал да каже авторът. По-добре и от самия автор.

Днес децата имат достъп до голям брой източници на информация – печатни издания, радио, телевизия и, разбира се, интернет. Ако към това прибавим и отмирането на патриархалните отношения в семейството, то не е никак трудно да разберем и причините за края на познатия ни патриархален модел в отношенията учител – ученик. И вероятността учителят да запази и укрепи авторитета си пред децата, единствено основавайки го на различията във възрастта и социалния статус, както и опирайки се на един вече несъществуващ монопол върху знанието, ми се вижда доста несигурна. Разбирайки това, редица общества с развити (и нещо още по-важно – отворени за развитие) образователни системи фокусират усилията си върху утвърждаване на новата роля на учителя – да бъде водач на детето в морето от информация, да му даде ориентирите, критериите, принципите. Днес учителят трябва преди всичко да разбуди интелектуалното любопитство на детето и да го научи да учи. Защото много грешат онези, които мислят, че ученето през целия живот е поредната европейска приумица, която родният еврочиновник папагалски трябва да повтаря по разни форуми. Бързото развитие на технологиите и алгоритмите на работа, както и динамиката на пазарите на труда подсказват, че вече е дошло времето, когато никой не може да бъде достатъчно подготвен в училището или в университета, щото да бъде компетентен до края на активния си трудов живот.

Наясно ли сме ние, българите, със случващото се? Разбрахме ли най-накрая, че образованието не е просто една от сферите на социална активност? Че то е инвестицията, която само след едно поколение ще отреди мястото на България или в клуба на богатите и проспериращи държави, или на опашката за помощи?

Струва ми се, че третата група големи предизвикателства в съвременния свят са свързани със саморазбирането на човека. Ефектите на консуматорската култура сами по себе си поставят въпроса, кой си ти в един свят, в който всичко изглежда типизирано, бързооборотно и нетрайно. Възможно ли е в тези условия човек да има трайни предпочитания и вкусове, възможно ли е въобще да има възгледи? Не е трудно да се види, че културата на консуматорското общество руши поведенческите стереотипи, основани на връзката ни с предметите от всекидневния бит. Дядовците ми имаха предмети, които са принадлежали на техните дядовци, предмети единични, със свой характер, сякаш нарочно създадени да траят поколения и да пренесат традицията във всекидневието. Дали нашите деца ще запомнят любимата си играчка от детството? Коя от десетките? И дали някоя въобще ще се окаже достатъчно здрава и достатъчно различна, за да може един ден, изровена на някой таван, да разбуди спомени? Лесно ли се става личност в такава среда? И каква личност?

Свързана с това, но не по-малко важна е и самоидентификацията на човека, видяна през призмата на мултикултурното общество. И виртуалната мултикултурна среда (през интернет има достъп както до телевизия Ал Джазира, така и до японска анимация), и особено реалната мултикултурна среда, поставят на свой ред на изпитание и водят до еволюция на редица досегашни нагласи за самоопределяне. Французите все така се просълзяват, пеейки Марсилезата при важна победа на френския национален отбор по футбол. Само че в него почти няма играч, чиито предци да са живели във Франция по времето, когато Марсилезата е била написана. Студентите в Кеймбридж продължават да слушат унесено своя професор и сякаш не забелязват, че той вече не е посребрелият сдържан джентълмен с аристократични обноски, а млад усмихнат индиец. Останаха ли достатъчно опорни точки на групова идентификация? Или просто старите изчезват, но се появяват нови, които ние не сме готови да видим?

Ще кажа две думи и по още един важен според мен въпрос. Става дума отново за свободата, но този път, поставена в отношение с проблема за сигурността. Съотношението свобода/сигурност не е нова тема. Но с развитието на техниката и технологиите, с все по-голямата разрушителна сила на съвременните оръжия, с все по-ярката възможност един единствен човек да предизвика огромни поражения и да отнеме живота на хиляди хора, напоследък тя ни се представя по нов начин. Днес книги и филми, рисуващи бъдещото общество като подредена и автоматизирана система, контролираща всяко деяние и дори всяка мисъл на човека от зачеването до смъртта, ни изглеждат като интригуваща фантастика, родена от един мрачен ум. Но нима съвременните общества не вървят крачка по крачка именно към такъв модел?

Известно е, че до началото на Първата световна война гражданите на основни европейски държави не са се нуждаели от никакви документи за самоличност. Днес ние намираме за естествено в новите ни документи за самоличност да има запис на нашите биометрични данни. Докато допреди век се е считало, че да бъде претърсен, е унижение за честния гражданин, днес ние охотно приемаме, че трябва да минем през скенер при пътуване със самолет или при присъствие на важно държавно мероприятие. И вярваме, вероятно основателно, че така е правилно, заради сигурността, в това число и нашата собствена безопасност. Настойчиво се поставя въпросът за достъпа до електронната ни поща, когато това се налага от съображения за сигурност. Зная, че и за това има аргументи. Но се питам дали е далече времето, когато ще бъде повдигната темата за достъп до нашия генетичен код или до нашето мислене, ако такъв достъп стане технологично възможен? И отново, за да може сигурността, в това число и нашата собствена сигурност, да бъде гарантирана. А свободата?

Историята много пъти е показвала, че обществата намират верния път при решаването на нелеки въпроси. Само че понякога го намират по мирен и някак си естествен начин, а друг път – трудно и мъчително. По всички тези теми без съмнение предстоят продължителни дебати и тежки решения. Решения, които няма как да не засегнат и нас, българите. И струва ми се напълно възможно, а и необходимо ние да имаме своите национални дебати и своите национални позиции.

А България? Готова ли е за всичко това. Ние вече сме член на Европейския съюз. Както полусамодоволно, полусамоиронично казваме, успяхме да се качим на влака. И след като сме вече във вагона, можем да видим истината. А тя е проста – качихме се на един неособено бърз влак, но поне не ходим пеша. А ако освен да се возим, искаме и нещо повече, то нека да престанем да се люшкаме между самохвалното себеизтъкване като най-старата, най-умната, най-смелата и още много най-… нация на света, от една страна, и себеоплюването като най-големите неудачници и некадърници, от друга. Нека да по-загърбим и традиционното балканско мрънкане и тюхкане, както и псуването на одушевени и неодушевени предмети – все неща, с които често компенсираме липсата на знания, труд или инициативност. Наистина съм убеден, че само от нас зависи дали ще престанем да гледаме на себе си като на вечните жертви на историята, или ще седнем и същата тази история ще започнем да я пишем сами.

Така че, дано не звучи патетично, но е време да повярваме, че България може повече. Всъщност мисля, че България може много повече. И това е основната причина да вярвам в тази страна и да я обичам. Пък макар и понякога на инат.

Въпросите, свързани с реда и в частност с правния ред, ме занимават отдавна. Почти всичко, което съм писал през двайсетте години преподавателска работа в Софийския университет в областта на правната теория и философията на правото, по някакъв начин е свързано с темата за реда. Склонен съм да приема, че всеки ред представлява съвкупност от елементи, които са свързани по такъв начин, че след като се опознае една част, да може да се направи обоснован извод за цялото. Това се отнася и за реда, разглеждан като съвкупност от норми. Споделям и тезата, че справедливостта не е годен съдържателен идеал на правото, докато мирът е негов възможен и необходим формален идеал. Но нека да излезем от рамката на правно-философските разсъждения и да се върнем към по-конкретните въпроси.
Какво стана с реда в нашето общество? Защо нормативната криза, която всички посткомунистически общества преживяха, у нас се оказа толкова дълбока и продължителна? Успели ли сме днес да я преодолеем и дори да сме успели, как ще се справим с последиците?
Нека се опитаме да видим реда в обществото като сбор от нормативни съвкупности, като сбор от обособени групи правила за поведение. Във всяко общество има поне няколко повече или по-малко обособени такива групи норми – морал (не лъжи), право (не пресичай на червено), обичаи (булката трябва да е облечена в бяло), религия (не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог), правила на доброто поведение (не говори с пълна уста). Между част от тези нормативни системи има известно преплитане. Например религията е обикновено сбор от морални, обичайни и институционални правила. Има и други видове норми, които не са толкова всеобхватни, формализирани и/или важни – правилата за извършване на смени в хокея или правилата, които трябва да спазваш, ако искаш да се издигнеш във фирмената йерархия. Има и такива, които са свързани с човешкото поведение, но не предполагат налагане на санкция при неспазване – например правила за работа с ренде „Вьорнер“.
Темата за социалния ред е безкрайна, но тук ми се иска да изложа моите виждания по един далеч по-конкретен въпрос – как промените след 1989 г. се отразиха на основните нормативни системи – на морала, на обичаите, на религията и, разбира се – на правото. Едно от нещата, с които ми се струва важно да започнем, е признанието, че българското общество е между онези общества, в които традиционно се счита, че правилата, редът не са създадени спонтанно от самото общество. На нас ни е по-лесно да приемем, че правилата се измислят и се налагат централизирано и отгоре. От този възглед има поне две важни следствия. Първото е силно формализираната представа за социалния ред. Ние най-често сме склонни да свеждаме всички действащи в обществото правила до закона. Ако нещо не е написано в закон, ако не може да бъде прочетено в „Държавен вестник“, то няма защо да бъде спазвано.
Един пример. Преди време група сравнително млади индивиди без видими увреждания, бурно и продължително освиркваше държавния глава, докато той произнасяше реч на едно голямо историческо място по повод една голяма историческа дата. Свирканията, виковете и неуместните скандирания продължиха и докато се полагаха венци, а и по-късно, когато се изпълняваше националният химн. Възникнаха спорове, дали точно това е било забранено, къде го пишело, как трябвало член някой си да се тълкува. Сам по себе си всеки спор е важен. Но този ми се видя много тъжен. Нима наистина не разбираме, че има стотици норми, които не са непременно част от правния ред, но също следва да се спазват? На път сме да я докараме дотам, че дори хилядолетни правила като уважението към възрастния човек и грижата за собствените ни деца днес не приемаме за самовъзникнали и самоочевидни, та се налага да ги закрепваме в някакъв закон.
Втори пример. В проекта на Закон за училищното образование предложихме разпоредба, според която и учениците, и учителите трябва да ходят в училище, облечени по начин, който да съответства на добрите нрави. И веднага реакцията – кой ще определи какво значи „добри нрави“, това обхваща ли късите поли, колко къси, с линия ли ще ги мерите, може ли да ходиш, увит с чаршаф, обаче дълъг? А как стои въпросът с косите, може ли да ходиш с коса до кръста, ами с брада до кръста, ами облечен в скафандър? Освен желанието да се профанизира всеки опит за въвеждане на ред, тук, струва ми се, има и нещо друго. И то е неразбирането, че в много случаи законът дава само рамката, а в зависимост от нагласите на обществото, правоприлагането установява и ако е нужно, един ден променя конкретния смисъл на нормативното съдържание. Това е една от най-важните задачи на правоприлагащите органи.
Другото следствие от представата за създадения централизирано и отгоре обществен ред са силните очаквания за добро социално инженерство. Вярата, че едни много умни хора ще измислят едни много умни закони и така ще оправят нещата, идва още от древността. Дори велики умове като Франсоа Волтер стават съпричастни с тази вяра („Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови.“). Малцина са склонните да видят, че едни и същи закони действат по съвършено различен начин в различна социална среда. Например, че по-тежките санкции при неплащане на данъци може да доведат както до повишаване на събираемостта, така и до повишаване на равнището на корупция. За съжаление ние продължаваме да си представяме реда като нещо, възникващо по рецепта, като нещо, правено от майстор-готвач, следващ собствени виждания, как се забъркват манджи. И колкото по майстор е готвачът, толкова са по-хубави рецептите. И си казваме така – Жан Виденов не ставаше – тенджерата му загоря, Иван Костов беше пресолил вечерята, рецептите на Симеон се оказаха не точно по нашия вкус, Станишевите манджи ни идват малко постни; защо не вземем да надзърнем в рецептурника на Борисов, този всепризнат майстор на запръжките; не че някой ги е ял, но в кулинарните предавания много го хвалят.
Считайки, че редът е нещо, което не зависи от нас, а от ония „горе“, свеждайки целия социален ред до правото, ние сякаш изгубихме вяра въобще в реда. И наистина, когато ежедневно срещаш примери за това, че липсват правила, или пък, че никой не следи за спазване на наличните, доверието в реда не може да бъде кой знае какво. Но за всичко това има и по-дълбоки основания. През двайсетте години преход всички нормативни системи преминаха през болестно състояние, макар и по различно време, с различна острота и продължителност на болестта. Най-явна, най-остра и най-продължителна се оказа болестта на правото. След 1990 г. започна едно мащабно пренаписване на целия законов свод. Бързината и дълбочината на промяната нямаше как да не доведат до проблеми. Заради неудачни законодателни решения основни закони бяха променяни по няколко пъти в годината. Създадоха се дълбоки вътрешни противоречия в уредбата на важни институти, при това – противоречия не само на равнището на отделни разпоредби, но и в основополагащите принципи. Важни отношения останаха за определен период от време без никаква регулация. Самата съдебна практика не успяваше да уеднакви правоприлагането, а определени магистрати демонстрираха и явна липса на интерес от ясна и трайна практика. В резултат – правната несигурност рязко се засили.
Макар и не така релефно кризата на нормативните системи обхвана и морала. Представите за добро и зло, за правилно и неправилно претърпяха дълбока криза. Моралът сякаш се накъса. Различни части от обществото се затвориха в свои ценностни кръгове. Големите обществени посредници – медиите, не успяха да отворят достатъчно широки канали за комуникиране на нормалността. Самото схващане за нормалност се промени. Докато продължавахме да учим децата си, че трудът и образованието са в основата на успеха, те виждаха на улицата (а и по телевизията), как някогашният отличник и шампион от математически олимпиади едвам свързва двата края, а неговият съученик с неслучайния прякор Велко Тиквеника е на път да изкупи целия квартал. И всички – от полицая, през данъчния, до кмета, му демонстрират мазно одобрение.
А обичаите? Как в тази среда беше възможно да се поддържа еднообразна повторяемост, която да приучи следващото поколение в необходимост от спазване на традицията? Промениха се събиранията по празници, промени се начинът, по който работим, и начинът, по който почиваме. Дори в един момент престанахме да варим компоти и лютеница. И как няма да престанем, когато в „Метро“ и в „Била“ доматите и чушките станаха по-скъпи от лютеницата (интересно от какво ли е направена тогава).
Не ми отива много да говоря за религията. Ще кажа само онова, което видяхме всички. Как след множеството срамни скандали през деветдесетте и Православната църква, и другите големи вероизповедания проявиха умора. Те се заровиха в своите вътрешни работи, задоволявайки се с присъствието на миряните и (о, радост!) на представители на институциите на големите религиозни празници.
Мисля, че ще сгрешим, ако не признаем, че през последните години всички нормативни системи показват явни признаци на оздравяване. Общото стабилизиране на обществото направи възможни и немалко добри законодателни решения. Започна и процес на уеднаквяване на правоприлагането, съдебнооблечените безобразия рязко намаляха. В немалко сфери на социална активност се завръща нормалността. Остава обаче онова, което според мен е сред основните причини за дългото и тежко боледуване на нормативните системи – възгледът, че редът, правилата не зависят от нас, а се спускат някъде отгоре. Остава и най-тежката последица – недоверието в реда. Остава разбирането, че Елин-Пелиновият Андрешко е нещо различно от държавата, той е в опозиция на държавата, той винаги някак успява да надхитри подлата държава и затова той е нашият герой.
Лечимо ли е това състояние? Мисля, че да. Стига с общи усилия да осигурим съществуването на ясни и трайни правила и да можем да отстоим тяхното еднообразно и без тежки компромиси спазване. В заключение – не всяко подредено общество е богато, но със сигурност една от най-важните предпоставки, едно общество да стане богато, е наличието на ред.

Излишно е да казвам, че през пролетта на 1990 г. като всички мислещи хора у нас бях силно интелектуално превъзбуден. В България, пък и в половин Европа ставаха велики работи и да не участваш или поне да нямаш отношение към тях, си беше направо невъзможно. По това време вестник „Антени“ беше един от най-влиятелните седмичници и аз бях неописуемо горд, че ми бяха утвърдили за публикуване една статия. Бях провокиран да я напиша от един телевизионен репортаж, в който тогавашни народни представители отговаряха на журналистически въпрос, каква е българската избирателна система – дали е мажоритарна, или е пропорционална. Неразбирайки въпроса, всички мънкаха с изключение на един, който, не без известна доза интелектуална надменност, отговори: „Що за въпрос? Тя е преди всичко справедлива“. Всъщност статията не беше нищо особено – популярен разказ за видовете избирателни системи и за определени типизирани въздействия при продължителното им прилагане.

И така, статията излезе на първа страница с крайно нелогичното редакторско заглавие „Различните лица на свободата“ и кой знае защо снимка на разглобен на две бакелитов манекен. Това заглавие обаче ми се струва подходящо да илюстрира една мисъл. А именно, че въпросът за това, как разбираме свободата, е ключов за ценностната политическа идентификация. Преди време, когато съставях един курс по Политически и правни учения в Юридическия факултет на Софийския университет, се позачетох в Бенжамен Констан. Бях прелиствал това-онова от този класически френски либерален мислител, когато още по-отдавна писах докторската си дисертация, посветена на Русо. У Констан има доста неща, които са интересни и като тези и аргументи, и като начин на поднасяне. Има обаче една негова теза, която силно ме впечатли още тогава.

Според Бенжамен Констан възгледите за свободата се делят най-общо на два вида. Единият вид възгледи е основан на разбирането, че да си свободен, означава да имаш право да участваш при приемането на всяко решение, което засяга общността, а това ще рече и самия теб. Такова възприемане на свободата според него е характерно за древните народи. Примерите за това са многобройни – очевидни в античните градове-държави, малко по-усложнени в късния Рим. Проблемът на Русо и на неговата теория за народния суверенитет, ни казва Бенжамен Констан, е в това, че възпроизвежда старата представа за свободата, разбирана като право на участие.

Наистина според Русо човекът в додържавно състояние е свободен в смисъл, че не трябва да се съобразява с никакви правила, с никакъв ред и може да прави всичко, стига физическите му сили и природните закони да му го позволяват. Когато премине в държавно състояние, човекът отдава цялата си свобода, всичките си права в полза на новосъздаденото политическо тяло (народ, държава). Така възниква огромната власт на това политическо тяло, наречена суверенитет. А какво става с човека, как е възможно при това положение той да остане свободен? Може, мъдро ни успокоява Русо. Ставайки гражданин, човек изгубва своята естествена свобода, но я намира отново, пречистена и умножена, превърнала се от естествена в социална свобода. Това е свободата, която се изразява в правото да бъдеш част от суверена (народа, държавата), а това значи да участваш в решенията, засягащи всички.

Ако този възглед е имал своето основание някога в рамките на един малък град-държава, опонира Бенжамен Констан, то днес той е несъотносим към свободата. В съвременното общество свободата следва да бъде разглеждана като липса на намеса, като един защитен по отношение на всички (в това число, а понякога и най-вече по отношение на държавата) периметър около всеки човек. Нека добавя, че колко широк е този периметър и какви ценностно обусловени права обхваща, това е въпрос, който е трудно решим на теоретично равнище, но на който всяко общество дава конкретен политически отговор.

И така, какво разбираме ние, българите, под свобода в началото на ХХI век? Ако не може да се твърди, че имаме някакво общо разбиране, то тогава какво разбират червените, сините, жълтите, зелените, пембените? Стои ли този най-дълбок в ценностно отношение въпрос в основата на някакви политически различия?

Мисля, че вечната тема за отношението между индивид и колективитет, между човек и общество е теоретично нерешим. Историята на различните общества показва, че те преминават през различни периоди, намирайки различни исторически отговори. Има периоди, през които ценностно доминира индивидът и затова акцентът се поставя върху правата. Има други, в които за водеща в ценностно отношение се счита общността и по тази причина на преден план излизат задълженията. Базов въпрос за водената в едно общество политика е намирането на социално приемливия баланс между индивидуална свобода и обществен интерес. Промяната на доминиращите нагласи по този въпрос рано или късно води и до промяна на водената политика. Когато обществото е здраво и политическата му система функционира нормално, това става безболезнено и в рамките на предвидените процедури. Когато обществото боледува и политическата му система е до голяма степен фасадна, това най-често става мъчително и в условията на тежки дисбаланси. Има и още една възможна линия на напрежение. И тя е налице, когато преобладаващите обществени нагласи са силно колективистични, а очевидната логика на икономическото и на
общото социално развитие изисква по-голяма свобода. А това сякаш звучи познато.

Ние търсим своя отговор на противоречието индивид – общество именно в условията на такова напрежение. У нас продължава да действа синдромът „държавата трябва да даде повече“ – повече пари за лекарства, за образование, за наука, за пътища, за спорт, за култура, за пенсии и т.н. Това очевидно изисква по-голям бюджет и, разбира се, по-голямо преразпределение през бюджета, което пък не може да мине без по-сериозно изземване на доход от онези, които го създават. Което в една малка отворена икономика няма как да не доведе до понижаване на икономическата активност, а оттам – до по-ниски постъпления в бюджета. Любопитното в поведението на всяка политическа сила, която не е на власт, е упоритостта, с която тя твърди, че едновременно: а) ще осигури висок темп на икономическо развитие; и б) ще дава повече пари на всички, които се нуждаят (а в предизборна ситуация всички, които настойчиво и на висок глас искат, се приемат за нуждаещи се).

Да се обещава малко повече от възможното, е стара политическа традиция, която съществува далеч извън пределите на България. У нас обаче надиграването с обещания придобива размери, които предопределят разочарованието от всяко ново правителство
само за няколко месеца. За да дойдеш на власт, трябва да обещаеш, че ще раздадеш много и веднага. За да има поне малко разум в това обещание, трябва също така да обещаеш, че ще осигуриш и висок икономически растеж. Когато дойдеш на власт, имаш две възможности: а) да не даваш, колкото хората очакват, и да изгубиш част от доверието (Костов, Симеон, Станишев); и б) да раздадеш повече от това, което страната може да си позволи (нищо, че то пак ще е под очакванията), и така да я изправиш пред фалит (донякъде Беров, но откровено Виденов).

Това в много голяма степен предпоставя и липсата на континюитет, на приемственост в родния политически процес. За да бъдеш преизбран в такава обстановка, имаш един път – да прехвърлиш вината за несбъднатите очаквания другиму. При личен мажоритарен избор това е възможно – на кмета, както е известно, му пречи кой ли не, но най-вече правителството, иначе той всичко би оправил; президентът много пъти е предупреждавал, но не е имало кой да го чуе и т.н. В този план у нас все още действат прости правила – каквото и лошо да кажеш за правителството, няма да сбъркаш, а да теглиш една майна на парламента, се счита за проява на добър политически вкус.

Следователно възниква въпросът, дали въобще у нас е възможно в близка перспектива да има добре представящи се на избори партии, които не разчитат главно на спада в доверието към управляващите, които и да са те? Иска ми се да вярвам, че е възможно. И трябва да е възможно, иначе едно политически все по-апатично общество ще се люшка от разочарование към разочарование.

Но ако политиката у нас най-често се свежда до търпение и инструментална годност да използваш разочарованието от политическия противник, тогава за какви ценностно обусловени политически различия говорим и как в отношението си към свободата може да разграничим различните политически тенденции?